Тръгвам за никъде.Където ми видят очите.Спъвам се и падам в първата дупка, единствената дупка на пътя.Какъв късмет.Стигам до магазинчето, пред което видях онази жена, с онази лятна шапка (насред зима) с онова изкуствено цвете, ах как мразя цветя, с онова цикламено яке и жълт панталон, която веднага класифицирах като луда.Колко удобно.Явно се мисля за нормална.Греда, каква заблуда.
Липсва ми нещо.Малко, но важно.Да, малкото парченце от пъзела в долния десен ъгъл.И го няма никъде.Винаги започвам от средата.Винаги.Винаги следвам един и същи тертип, една и съща схема и си мисля, че все някъде ще се найде това липсващо парче.За 20 години-НИЩО, ЙОК, НИЧЕГО, NOTHING.Явно съм тъпа, или неука, или просто ограничена.Явно.
Барикадирала съм се в най-високата част от кулата, вратата е заключена, а в помещението няма нищо.Освен една масичка и така съблазнителна тортичка, на която пише изяш ме.И ако я изям какво?Ше порасна още повече и няма да виждам какво се случва на земята, а хората, те ще ме мислят за още по-голем олигофрен.ИЛИ ще се смаля с цел да открия ключа, да отключа проклетата врата да изтичам навън и да изкрещя от кеф, заради победата.Каква победа, че съм отключила вратата и какво по-точно получих?Това с тортата е добра алтернатива ако ключът е скрит прекалено високо или прекалено ниско.Но мисля, че е някъде по земята, гравитацията, нали.И като не знам къде точно ще се озова?На покрива или при мравките.Страничните ефекти на тортата са много важни, освен повишаването на килограмите разбира се.
Няма коментари:
Публикуване на коментар