сряда, 26 януари 2011 г.

More thаn love

Понякога се чудя къде точно е границата и колко тънка е тя и колко лесно се преминава.Границата в желанието да направиш човека до себе си щастлив.Да предотвратиш събития, които биха го наранили.Дори това да не кореспондира с твоята собствена природа.Защото си чувал, че така правели хората, които обичат.Подкрепяш го, когато се налага, утешаваш го.Не иронизираш ситуацията и действаш според съвсем различни закони, в които нямаш грам опит.Говориш внимателно, подбираш думите си прецизно.И всичко това заради усмивката на любия човек.Дори когато искаш да изкрещиш "Какво, по дяволите, си мислиш?!Тя има акъл на сандвич с пастет?!"* пак млъкваш и заставаш до същия този, за чието щастие се бориш така усърдно, защото ти...пука?! 
Проучваш "вражеската територия".Набавяш нужните боеприпаси и заставаш на фронта.И се изненадваш как всичко, което си направил е било напразно.Не, не напразно, ами...безпричинно.Всъщност причината е да не страда ТЯ!И въпреки че няма представа за вашия "таен проект за мама" ти си удовлетворен от случилото се и знаеш, че си направил всичко, което се е очаквало от теб.Не защото така е трябвало, а защото така си го искал и почувствал.Не си пропуснал нищо.
Същественият проблем в случая е "промяната" в името на нещо по-важно от собствения ти задник.Дори най-големият изрод може да се превърне в нещо съвсем различно, от това което е бил.За изненада на околните.Той вече се намира в средата на "хранителната верига", не той е крайният консуматор.Т.е взима каквото иска и когато го поиска, и го предоставя на някого другиго.
*Цитат:House M.D

вторник, 25 януари 2011 г.

Мило дневниче...


Тръгвам за никъде.Където ми видят очите.Спъвам се и падам в първата дупка, единствената дупка на пътя.Какъв късмет.Стигам до магазинчето, пред което видях онази жена, с онази лятна шапка (насред зима) с онова изкуствено цвете, ах как мразя цветя, с онова цикламено яке и жълт панталон, която веднага класифицирах като луда.Колко удобно.Явно се мисля за нормална.Греда, каква заблуда.
Липсва ми нещо.Малко, но важно.Да, малкото парченце от пъзела в долния десен ъгъл.И го няма никъде.Винаги започвам от средата.Винаги.Винаги следвам един и същи тертип, една и съща схема и си мисля, че все някъде ще се найде това липсващо парче.За 20 години-НИЩО, ЙОК, НИЧЕГО, NOTHING.Явно съм тъпа, или неука, или просто ограничена.Явно.
Барикадирала съм се в най-високата част от кулата, вратата е заключена, а в помещението няма нищо.Освен една масичка и така съблазнителна тортичка, на която пише изяш ме.И ако я изям какво?Ше порасна още повече и няма да виждам какво се случва на земята, а хората, те ще ме мислят за още по-голем олигофрен.ИЛИ ще се смаля с цел да открия ключа, да отключа проклетата врата да изтичам навън и да изкрещя от кеф, заради победата.Каква победа, че съм отключила вратата и какво по-точно получих?Това с тортата е добра алтернатива ако ключът е скрит прекалено високо или прекалено ниско.Но мисля, че е някъде по земята, гравитацията, нали.И като не знам къде точно ще се озова?На покрива или при мравките.Страничните ефекти на тортата са много важни, освен повишаването на килограмите разбира се.

Съвест

“Защо не мога да съм от онези, на които не им пука”.
Една покана, набързо надраскана, за парти беше пъхната под вратата сутринта.Просто така, един бял лист с някаква скучна усмивка, или така ми се струваше, и телефонен номер за “връзка”.Който искаше да отиде просто беше наложително да вдигне телефона и да набере номера.Докато си мислех това, вече държах слушалката и набирах цифрите.Сигнал свободно, още веднъж...и един глас, който ме накара да изтръпна и да седна.Пронизващ, дрезгав и същевременно красив.Отсреща ми говореше приятелски настроен човек, учудващо, все пак му звънеше непознат.Мразя да ми звънят непознати и съм адски сприхава в тази ситуация.Явно това е само при мен, знам ли.
Да се върнем на ситуацията.В момента, в който затворих телефона си помислих “този път ще е различно”.”Греда, няма да е по-различно, защото никога не си вземаш поука от случилото се”.Добре, това е моментът да поспоря със съвестта си, или каквото там беше породило пискливото гласче, което чух.”Този път ще  е както трябва” и не смей отново да ми противоречиш.Мразя когато искам  нещо, а вътрешно започвам да се убеждавам, че не е правилно и съответно обвинявам съвестта си.То всъщност за какво ли не я обвинявам?Само за глабалното затопляне не е виновна тя.

Винаги


Странно ли е, че
не можем да обичаме
или смешно,
а може би трагично.
Страшно е, че
приятели нямаме,
страшно е, че
сами винаги оставаме.
Страшен е светът,
в който живеем.
Страшно е, че
се интересуваме от
материалните неща
и никой не вижда
на другия душата.
Не е ли време всичко
да се промени,
по-щастливи да
станат нашите дни.
Никога не е късно
нещо да се поправи
стига да имаме желание
за това.

Once upon a time...


Имало едно време
едно щастливо момиче...
Бяло като мляко,
чисто като роса.
Играело с куклите на двора
и не разбирало, че
ужасно грозен е животът.
Времето летяло, и момичето растяло.
Разбрало някои неща,
които наранили детската душа.
Усмивката била
заменена със сълзи,
милите думи с груби и нечисти,
птиците красиви
с демони ужасни.
След всичко това
момичето се променило.
вече нямало надежди,
нямало какво да завещае на Света

.

Една история


И докато в огледалото се оглеждах,
бял гълъб зад мен прелетя!
Снимката наша прегръщах
и сълзите си не можах да си спестя.

...Времето минава, годините изтичат...

Ами сега...На къде?С кого?
С кого да се радвам на изгравящото слънце?
С кого да изпращам деня?
Заради кого да се будя сутрин?

Всичко е сякаш в мъгла.
И бродя по празните улици,
а тълпата минава през мен.
Лампите светят едва-едва
...сякаш за да усилят болката моя...

...и пак бялата птица...

Дали е истина тя?
Дали съществува?
А може би това е отражение
на моята черна душа?

Пак в стаята празна се връщам,
сякаш изобщо не бях излизала навън.
И прозорецът мъглово проблясва
бялата птица свила гнездо е там...

Отворих прозореца зимен,
а от птицата нямаше следа.
Дали е истина тя?
Дали съществува наистина...

...или е илицетворение на моите неосъществили се желания...

и пред иконата малка, в ъгъла
стоя с вплетени пръсти...
От самотата човешка прегърната
ще посрещна смъртта.

И бялата птица наистина
отразява моята черна душа!


Бяло до стерилност


Тя стоеше там и гледаше навън, знаеше, че няма никога повече да усети чистият въздух.Мислеше, че надеждата умира последна, а с нея щеше да дойде и нейният ред.Усмихна се.Беше живяла и това я правеше щастлива.Имаше семейство, дете, Дом.Имаше и една болест, която я разяждаше, не толкова физически, колко емоционално.Усмихна се отново.Знаеше, че скоро и това ще свърши, както беше свършило всичко друго.Вече не очакваше вратата да се отвори и да види познато лице, просто, защото всички я бяха забравили.Остана й само бялата до стерилност стая и общуването с медицинските сестри, които се появяваха само за да й бият поредната инжекция.
Обичаше да стои на прозореца и да наблюдава Света.Гледката не беше прекрасна, но на нея й харесваше.Индустриалната част на града, но тя се чувстваше щастлива да наблюдава.Мислеше, че така животът й продължава с темпото навън.Беше изгубила начина си на живот и се наслаждаваше на това, което и се предоставяше.