Съвест

“Защо не мога да съм от онези, на които не им пука”.

Една покана, набързо надраскана, за парти беше пъхната под вратата сутринта.Просто така, един бял лист с някаква скучна усмивка, или така ми се струваше, и телефонен номер за “връзка”.Който искаше да отиде просто беше наложително да вдигне телефона и да набере номера.Докато си мислех това, вече държах слушалката и набирах цифрите.Сигнал свободно, още веднъж...и един глас, който ме накара да изтръпна и да седна.Пронизващ, дрезгав и същевременно красив.Отсреща ми говореше приятелски настроен човек, учудващо, все пак му звънеше непознат.Мразя да ми звънят непознати и съм адски сприхава в тази ситуация.Явно това е само при мен, знам ли.

Да се върнем на ситуацията.В момента, в който затворих телефона си помислих “този път ще е различно”.”Греда, няма да е по-различно, защото никога не си вземаш поука от случилото се”.Добре, това е моментът да поспоря със съвестта си, или каквото там беше породило пискливото гласче, което чух.”Този път ще  е както трябва” и не смей отново да ми противоречиш.Мразя когато искам  нещо, а вътрешно започвам да се убеждавам, че не е правилно и съответно обвинявам съвестта си.То всъщност за какво ли не я обвинявам?Само за глабалното затопляне не е виновна тя.